Статиите в рубриката “Мнения” отразяват личната позиция на своите автори. Редакцията на сайта Stopfake.org може да не споделя тази позиция.

Кадри Лийк

Кадри Лийк

След анексирането на Крим, много политици в Европа стигнаха до извода, че липсата на последствия за Русия след войната в Грузия през 2008 г. беше грешка, – пише в коментара си Кадри Лийк, старши анализатор за Европейския съвет за външна политика.

„Отправиха се към Украйна, защото не бяхме достатъчно категорични в Грузия“, беше мрачното заключение. По всяка вероятност същият разговор се е провел и в Москва. „Отправиха се към Украйна, защото не бяхме достатъчно категорични в Грузия“, казват тези, които отчитат разширяването на влиянието на Запада в Украйна.

Този пример илюстрира проблема, пред който са изправени днес Русия и Запада. Двете страни имат коренно различни виждания не само за това кое е приемливо поведение на международната сцена, но и за това кои са целите и „естествените“ двигатели, които го предопределят. Тези различни представи, в комбинация с редица комуникационни недоразумения, с течение на времето породиха самовъзпроизвеждащ се антагонизъм.

В този контекст на културно раздалечаване, възможно ли е изобщо да си говорим с Русия и ако да, как трябва да става това?

Това е въпросът, който измъчва НАТО и ЕС днес. Докато в НАТО понякога признават опасността, която произтича от комуникационните недоразумения, то в ЕС дискусията често се подчинява на бюрократична политическа логика. Желанието да се води „позитивен диалог“ паралелно с (или вместо) политика на санкции подхранва надеждите, че Русия ще омекне и това ще доведе до „ново споразумение“, което да накара страната да си сътрудничи с ЕС. В този контекст, сътрудничеството между ЕС и Евразийския съюз често се споменава като потенциална възможност за сключване на сделка.

Желанието за „позитивен диалог“ е разбираемо, а разбирателството при съжителството с Русия задължително трябва да остане стратегически приоритет на Европа, но повърхностният подход към проблема крие опасности. Разликите между Запада и Русия са толкова дълбоки, че не могат да бъдат преодолени с поредната бюрократична инициатива, независимо колко добронамерена е тя. Дори по-лошо, в контекста на съществуващите комуникационни недоразумения, създаването на фалшиви очаквания на база на грешни предположения ще доведе не просто до разочарование, а и до потенциално опасна ответна реакция.

Същността на неразбирането

Снимка:

Снимка: Reuters

Искането Русия да бъде третирана като „равна“ на останалите държави е често срещано при разговорите с руски политици и експерти. Въпреки това, дефинирането на понятието „равен“ е трудно. Чисто институционално, може да се каже, че Русия е третирана като повече от равнопоставена на Запада: страната е приета във всички западни структури, в които пожелава да се включи, без задължително да отговаря на всички изисквания за това. Западът освен това положи всички усилия да превърне Русия в „стратегически партньор“ на ЕС и НАТО. Въпреки това, Русия се чувства неравнопоставена и унижена. Защо?

Истината е, че Русия никога не е искала да бъде третирана като равноправен партньор в рамките на Западната система, установена от ОССЕ. За Русия, да бъде „равен“ означава да имаш правото да определяш и променяш правилата на играта. Това означава Русия да има право на геополитическо вето, а вътрешнополитическите практики на руския режим да се приемат безкритично. Принципите на ОССЕ не са съвместими с нито едно от тези условия.

Противно на това, което много хора твърдят, Русия не е експанзионистка сила. Тя не иска да завладее света, Европа или дори да възстанови бившия Съветски съюз. Това, което Русия иска е международно призната сфера на влияние в региона, който ЕС нарича Източно партньорство. По същата логика, действията на Русия в Близкия изток са продиктувани от нейните контрареволюционни виждания и защитавания от нея принцип за ненамеса в управлението на други режими. Подобни въпроси занимават Русия повече в контекста на отношенията ѝ със Запада, отколкото с Изтока, тъй като Русия вярва, че западните държави стоят зад повечето граждански революции през последните десетилетия.

Грешки в комуникацията

Взимащите решенията в Русия възприемат действията на Запада през призмата на собствените си разбирания: те искрено вярват, че Западът стои зад „цветните революции“ като целта му е да отслаби руското влияние и да засили своето собствено. Те мислят, че крайната цел е режимът в Русия да бъде сменен.

От своя страна, западните страни доскоро не си даваха сметка за степента, в която руското виждане за света и движещите го сили се различава от тяхното собствено. Те възприемаха руските действия като изключения от правилото, недоразумения или политики, провеждани поради вътрешнополитически съображения. Западът искрено вярваше, че ако Русия усети ползите от сътрудничеството, тя ще се превърне в пълноправен член и поддръжник на модела на ОССЕ.

21

Съвсем нормално е, че пропастта между двете страни се задълбочи, когато авторитарният режим укрепи властта си в Русия. Въпреки това – и това не е съвсем логично – Западът не оцени сериозността на ситуацията, докато анексирането на Крим не разтърси представите му. Невежеството на западните държави не се дължи просто на интелектуална леност или на прекомерен оптимизъм. Вина има и влошаването на качеството на комуникацията, което от своя страна се дължи на личностните качества на политическите лидери и в частност, на Владимир Путин.

Начинът на действие на Путин и мирогледът му са формирани по времето на Съветския съюз и са често срещани дори и при руснаците от неговото поколение. Начинът, по който Путин комуникира, се характеризира с някои подчертано съветски маниери, които карат Путин да изглежда нечестен и са често криворазбрани от Запада.

В Съветския съюз имаше само два начина за обсъждане на реалното състояние на нещата: между редовете (с помощта на официалната реторика) или в близко обкръжение, където няма нужда от преструвки. Когато комуникира със Запада, Путин използва и двата похвата. Той понякога разчита на либерална реторика, за да изпрати често крайно нелиберални послания. Путин също така прибягва до брутални истини в твърдения като „Украйна дори не е истинска държава“. Западът обикновено не чува добре посланията му: в „политически коректните“ твърдения се пропуска двойния смисъл на казаното, докато тези, съдържащи брутални истини се считат за толкова сурови и нелепи, че биват възприемани като изнудване, на което не трябва да се обръща внимание.

Тезата, че Путин е добър тактик без стратегия е често срещана. Може би е така. Но той добре знае къде иска да стигне и се възползва от възможностите, които вижда, като често използва ескалирането на напрежението като покана за разговор или като начин да покаже, че иска желанията му да бъдат възприемани сериозно. Подобни действия често изместват директните разговори.

Какво следва? Политики и проблеми

След като анексирането на Крим показа мащаба на различията между западните държави и Русия, на Запад се появиха предложения за три политически решения на кризата.

Първият вариант предполага възпирането на Русия. Това означава засилване на отбранителните планове за териториите на държавите от НАТО и възпиране на руското влияние в съседните на Алианса страни, както и продължаване на политиката на икономически санкции, която се предполага, че рано или късно ще успее да свали крехкия режим в Москва.

Вторият подход – подкрепян от американските външнополитически светила Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър – представлява геополитическа сделка с Русия, която да осигури постоянен независим статут на Украйна.

Третият вариант представлява комбинация между моркови и тояги. Това е и най-често срещаната позиция в Европа: трябва да сме твърди в политиката на санкциите и да ги използваме като средство за овладяване на ситуацията в Украйна. Същевременно, трябва да търсим начини да предложим на Русия ползи от новата ситуация в Европа. Това може да стане чрез легитимирането на Евразийския съюз и установяването на сътрудничество между него и ЕС.

Всички тези варианти са предложени с най-добри намерения, но за хората не става ясно какво ще е необходимо, за да превърнем тези концепции в истински политики.

Възпирането на Русия очевидно е необходимо, но прекомерните паралели със Студената война трябва да бъдат избягвани. Това би значело да се опитваме да приложим стари решения при справянето с нови проблеми, вместо да анализираме настоящата ситуация. Така рискуваме да останем слепи за реалността.

В сравнение с миналото, Русия днес е много по-слаба от Запада, но Западът е много по-малко фокусиран върху нея. Една нова Студена война при това положение би била асиметрична, а до момента Западът се справя с асиметричните войни много по-зле отколкото със симетричните. Всъщност публично обявена Студена война ще обслужи интересите на руския режим и ще удължи живота му като му предостави възможността да обедини хората срещу общ враг. От друга страна, падането на режима само по себе си също не е решение. За да израсне на негово място добра система, режимът трябва да се дискредитира сам в очите на населението и да бъде свален от същото това население.

Все пак, постигането на геополитическо споразумение в Русия няма да бъде много по-лесно. Такава сделка не просто противоречи на редица документи, регулиращи международните отношения на европейските държави (Хартата на ОССЕ, принципите на Съвета на Европа и основополагащите договори на ЕС и НАТО), но и прилагането ѝ на практика ще бъде невъзможно. Докато по време на Студената война сферите на влияние можеше да бъдат контролирани със сила, днес се изисква центърът на влияние да бъде привлекателен. Москва може да претендира за влияние, но то трябва да бъде прието от обществата в съответните държави.

Третата опция – комбинацията между твърди политики и привлекателни проекти – рискува да бъде криворазбрана от Русия, по същия начин както подновяването на взаимоотношенията ѝ със Запада беше криворазбрано. В частност, при сътрудничеството между ЕС и Евразийския съюз съществуват естествени ограничения, които не бива да бъдат пренебрегвани. Освен това е възможно Русия не просто да не оцени по достойнство предложението, но и да го възприеме изцяло погрешно като реши, че Западът най-накрая признава геополитическата ѝ сфера на влияние и я приема безусловно. Това не отговаря на фактите.

ЕС може да се надява, че ограниченото сътрудничество с Русия ще прерасне в нещо повече с течение на времето и страната ще се превърне в партньор на Западната система. Това също не отговаря на фактите. Полусимволични жестове на добра воля няма да успеят да „купят“ примирението на Русия.

Разговори с фокус върху различията

При липсата на работеща политика на разумна цена, как трябва да изглежда диалогът между Запада и Русия? Противно на интуицията, разговорът трябва да се фокусира не върху приликите (какъвто би бил инстинктът на повечето дипломати), а върху различията.

Основната цел на комуникацията трябва да бъде изясняването на контекста и постигането на съгласие за същността на несъгласията. Ако постигнем това, различията все още се съществуват, но ще престанат да бъдат толкова опасни.

Започвайки отгоре надолу, от изключително значение е да запазим диалога с президента Путин.

За да намалеят опасностите, произтичащи от политически недоразумения, е важно да има внимателно изградени и работещи контакти във военните среди. Русия не бива да бъде в състояние да използва проведените разговори, военни или не, за да легитимира действията си в Украйна. Същевременно е нужно да няма съмнение, че независимо от факта, че Западът е готов да защитава държавите от НАТО, нападение срещу руски територии не се подготвя.

На дипломатическия фронт, Западът трябва недвусмислено да обяви вижданията си за изпълнението на Минското споразумение – само цялостното изпълнение може да послужи като условие за вдигане на санкциите. До момента, Западът се опитва настоятелно да предложи на Русия изход от Донбас, който да позволи на страната да запази достойнството си, като същевременно Русия все още се опитва да установи контрол над властта в Киев. Русия няма да успее да постигне това и Западът трябва ясно да ѝ го покаже. При това положение, ако един ден Русия наистина иска да излезе от ситуацията с непокътнато достойнство, това трябва да ѝ бъде позволено като обаче за всички е ясно, че при такъв изход Русия не диктува условията.

В институционален план е желателно да обмислим преструктурирането на някои от форумите за дискусии между Запада и Русия, така че да отговарят на настоящите нужди. Повечето, ако не и всички, формати, които обединяват в себе си Запада и Русия се базират на предположението, че двете имат споделени интереси и дори споделени ценности. Това е източник на голямо напрежение и за двете страни. Начинът да се освободим от това напрежение е да предефинираме тези дискусии по начин, който не предполага подобни сходства.

Желателно е също да поддържаме връзки с гражданското общество в Русия, въпреки че Кремъл възпрепятства това. Някои руски неправителствени организации са впечатляващо активни и добре организирани, което ги превръща в инкубатори на бъдещия руски елит. Тяхната дейност в Русия среща съпротива, но много от тях се развиват на Запад, като запазват влиянието си у дома. Европа трябва да подкрепя тези организации и да включва техни активисти в обсъжданията.

Разговори трябва да продължат да се провеждат и с руските експерти. Докато много от тях неизменно са говорители на режима, други имат желанието наистина да разберат случващото се, а трети балансират между двете крайности.

Накратко, Европа трябва да разговаря с Русия на различни нива за съществуващите различия без непременно да се стреми те да бъдат разрешени незабавно чрез някаква мащабна договорка. Намирането на отделни сфери, в които двете страни да си сътрудничат, е добра идея дотолкова, доколкото това сътрудничество не е криворазбрано. Осъществяването на символични проекти в контекста на съществуващото неразбирателство е опасно, тъй като ако високите очаквания не се оправдаят, това може да доведе до ответна реакция.

*Авторката е старши анализатор за Европейския съвет за външна политика (ECFR), специалист по въпросите на вътрешната и външната политика на Русия, отношенията между Москва и Запада, балтийските републики и Източна Европа. Между 2006 и 2011 година тя е директор на Международния център за отбранителни изследвания в Естония. През 90-те години Кадри Лийк е кореспондент в Москва за няколко естонски всекидневника, сред които е и водещият „Постимеес“.

Източник: „Дневник