Статиите в рубриката “Мнения” отразяват личната позиция на своите автори. Редакцията на сайта Stopfake.org може да не споделя тази позиция.

Ксения Кирилова

Ксения Кирилова

Едва ли някой от независимите анализатори се съмнява, че в Русия съществува култ към личността на Путин. В последно време се появяват все повече материали, които доказват, че зачатъците на този култ се появяват още през първите години след идването на власт на сегашния президент на РФ. Например в Уикипедия се посочва, че още през 2001 година, само една година след възцаряването на Путин, медиакорпорацията ВВС изразява мнението, че е започнала тенденция за развитие на култ към личността на Путин. Същата година италианският вестник Corriere della Sera посвещава отделна публикация на проявленията на путинския култ към личността.

Миналата година Олег Панфилов, който сега живее в Грузия, написа разгърната статия, в която очерта способите и етапите на формирането на култа към личността: „изчистване“ на образа от ироничен и критичен контекст, въвеждане на цензура, формиране на имиджа на „вожд“ – Путин-джудист, Путин във военен самолет, Путин с оголен торс, Путин с жерави, Путин в църква със свещи… Тук Панфилов споменава движението на „нашистите“ и „младогвардейците„, които не скриват своето поклонение пред вожда. А ние в момента наблюдаваме до какво доведе всичко това.

Не можем да твърдим с пълна увереност, че гражданите на РФ са възприемали Путин именно като „вожд“ в началото на неговата държавна дейност, така, както руснаците възприемат президента си сега. Все пак десетте години на относителна свобода през 90-те не минаха напразно.

Още от първите години на управлението на Путин неговите имиджмейкъри целенасочено „градяха“ от незабележителния чекист „лидер на нацията“. Ясно е, че в началото на 2000-те много малко хора са възприемали Путин по този начин. Руснаците, дори и да са тъжели дълбоко в душата си за нов лидер, вече бяха отвикнали да се покланят на лидер, а тяхното отношение към „ранния президент“ можеше да се определи като латентно поклонение, в което възхищението се съчетаваше с фамилиарност.

Беше създаден образ на Русия като обсадена крепост, която може да бъде спасена и защитена само от един човек, и той се казва Владимир Путин.

В това се състоеше парадоксът на първия президентски срок на Путин. Млад, решителен, делови, прецизен, приемникът на Елцин действително предизвикваше симпатия сред руснаците на фона на своя застаряващ предшественик, който много пиеше. „Новакът“ не забравяше да излезе навреме от самолета, не пробваше да дирижира оркестри, говореше без подготовка, забавляваше непретенциозния народ с просташки шеги, които произнасяше с фирмен чекистки присвит поглед. През първите години на управлението на Путин в очите на мнозинството той изглеждаше ако не идеален, то поне нормален, което тогава се възприемаше като приятен сюрприз. Тогава Путин още не рискуваше да говори за връщането на съветските привички, не се тренираше да търси врагове, а послушно повтаряше елцинските тези за свободата и демокрацията. И в резултат на това Русия така се зарадва, че се е появил адекватен за времето си лидер, че не забеляза как в общественото съзнание бяха хвърлени първите семена на патологична зависимост.

Още беше трудно да се види разликата между нормалната популярност на Путин и зараждането на култа към неговата личност. Беше закрито предаването „Кукли“, за което напомня Панфилов, но все още имаше хумористични предавания като „Смехопанорама“, „Криво огледало“ и „Аншлаг“. В тях нивото на хумор беше много ниско, но по време на първия и отчасти през втория путински срок в тях все пак се появяваха пародии на президента. През онези години ни се струваше, че хуморът и пародийността са неизменни спътници на популярността на Путин. Мнозина бяха тези, които се отнасяха със симпатия към президента и се смееха над беззлобните пародии на Максим Галкин. Песента „Искам такъв като Путин“ гърмеше навсякъде, въпреки че всички разбираха, че не трябва да я възприемат сериозно. Достатъчно е да си спомним думите на тази песничка: „Моят приятел отново попадна в неприятна история, сби се, наля се с някакви боклуци. Така ми писна от него, че го изгоних и сега искам такъв като Путин“. Путин се противопоставя на пияницата и хулигана, авторите „искат“ Путин единствено, защото той е по-добър от този калпазанин.

Руснаците симпатизираха на Путин, но едновременно му се надсмиваха, отнасяха се с ирония към себе си заради тези симпатии и не забелязаха как глътнаха отровното хапче. Очарованието, с което безобразното се представяше като невинно, действаше безотказно – шегите рано или късно свършват, а отровата прониква дълбоко в кръвта. Нископробният хумор изигра лоша шега със страната: от една страна той уж оставяше вратичка за определена критичност, но от друга именно под неговото прикритие вредните идеи пропълзяха в съзнанието. Пародиите на Путин постепенно изчезнаха от хумористичните предавания.

С протестната активност през 2011-2012 започна нов етап. Кремълските политтехнолози явно разбраха, че този похват не действа върху мислещата част на руското общество – не се получи да превърнат „добродушния комик“ във „вожд без страх и без упрек“. Путин вече не беше обичан, но както и преди продължаваха да му се присмиват. Тогава тактиката беше сменена: по време на активната пропагандистка кампания понятията „мир“ и „стабилност“ започнаха неизменно да се идентифицират с личността на Владимир Путин. На избирателите се внушаваше планомерно: поражението на вожда неизбежно ще доведе страната до хаос. Системата на властта и управлението все още не се идеализираха, но се определяха като „по-малкото зло“ по сравнение с всевъзможни социални катаклизми. Тази власт се крепеше повече върху ирационалния страх, отколкото върху някаква конкретна идея.

Именно от този момент започна ускореното формиране на култа към личността на Путин. Вместо платените и омръзнали „нашисти“, вместо агресивните „кургиняновци„, които се опитваха да се правят на опозиция, дойдоха Стариков и Фьодоров, които дружно и примитивно открито възпяваха „вожда“. От месец на месец все повече се усилваха реабилитацията на съветското минало и създаването на образа на външния и вътрешен враг от СМИ. Беше сформиран образ на Русия като обсадена крепост, която може да бъде спасена и защитена само от един човек, и той се казва Владимир Путин.

Източник: Ксения Кирилова за Радио Свобода

Ксения Кирилова е журналист, бивш кореспондент на „Новая газета“ (Екатеринбург). В момента живее в САЩ.