Статиите в рубриката “Мнения” отразяват личната позиция на своите автори. Редакцията на сайта Stopfake.org може да не споделя тази позиция.

Иво Инджев

Иво Инджев

В последната дискусия на последния ден на конференцията по повод Световния ден на свободния печат в Хелзинки се опитах вчера да употребя правото си на свободно слово в рамките на дискусията „Новите граници на дезинформацията”. При толкова интензивна програма и голям интерес от страна на многобройното журналистическо братство обаче това не беше лека задача. И все пак…

Както можеше да се очаква, самата тема предопредели въпросите да бъдат предимно към руските представители на трибуната Андрей Рихтер (руски професор и преподавател по медийно право) и Надежда Ажгихина, секретар на съюза на журналистите в Русия. И ако професорът явно се чувстваше неудобно в ролята на защитник на държавата Русия от острите въпроси, които веднага заваляха в момента, когато дадоха думата на аудиторията, то Ажгихина даде най-доброто от себе си и от арсенала на обтекаемите опорни точки на „меката пропаганда”. Както отбеляза още първата журналистка, взела думата, Ажгихина говори общо за проблемите на световната журналистика, каквито наистина има, но с това избягва конкретизацията по тема за руската дезинформационна война.

Надежда Ажгихина/сн.: сайта на СБЖ

Надежда Ажгихина/сн.: сайта на СБЖ

Излишно е да преразказвам размиването на темата от страна на Ажгихина, която рекламираше предимствата на времето на студената война, когато имало ограничения и проблеми, но чак пък до прогонване на журналисти от двете страни на желязната завеса не се било стигало. Водещата на дискусията Джойс Барнатан, президент на Международния център за журналистика (САЩ), макар да направи чудеса да огради от неудобни въпроси руските гости, не издържа и репликира, че е длъжна да внесе малка корекция в това твърдение. Защото лично тя е била изгонена като журналист от СССР.

Нищо не можа да смути обаче невъзмутимата Ажгихина, която беше включила на автоматичен режим на повтаряне мантрата за единствено важното нещо, а именно журналистическата солидарност, професионализма и сигурността на журналистите, които само в лично качество правели пропаганда (при това от неопитност). Беше много, много прозрачен опит да оневини руската официална политика на отношение на пропагандната война в страната и в чужбина.

Ажгихина обаче събуди в мен желанието да се опитам да използвам възможността от няколко секунди за въпрос. Нямаше повече време да формулирам теза (и все пак ми се получи нещо подобно в крайна сметка). Допускаха се само кратки въпроси, а не изказвания.

Първата ми реакция беше да попитам как се връзва твърдението на Ажгихина за професионализма на съветската журналистика и конкретно на „Комсомолская газета” (в която тя е работила и поради това „скромно” даде точно този пример от миналото) с долнопробната кампания на същия днешен руски таблоид срещу България в серия от кореспонденции на нейното „остро перо” Даря Асламова, специализирала в оплюването на моята страна като пъшкаща под „европейското иго” неблагодарница спрямо Русия (гарнирайки кореспонденциите си със снимки на роми, ровещи в някакво бунище). Отказах се заради прекалената конкретика в рамките на малкото време и неосведомеността на аудиторията – тя в България нехае, какво остава на световен форум!).

Ето защо реших да формулирам въпрос по един световно известен казус. Онези, които знаят нещо за България, непременно „знаят” също, че тя е по дефиниция държава с проруски настроен народ. Не очаквах присъстващите да цитират точни данни, но успях да привлека вниманието на водещата сред гората от ръце и получих позволение да взема микрофона. Попитах дали руските говорители знаят каква част от българите, поне приблизително, са проруски настроени.

Настана тишина. На лицата на руснаците (включително и на водещ журналист от руския тв Канал едно, който агресивно атакуваше един литовец заради отказа да му да се съгласи, че държавата му е „фашистка” спрямо руското малцинство), се изписа смесица от учудване, неразбиране и объркване. Водеща ме подкани да поясня какво общо има това с дискусията.

Обясних: целта ми беше да постигна предсказуемия ефект („как смее един българин да ни затруднява, откъде да знаем”) заради клишето, използвано от всички руски коментатори и политици по адрес на България като държава, населена от русофили. Защото само 6 на сто от българите, според социологическо проучване в България (на „Алфа рисърч” от април миналата година), посочват Русия като пример за подражание, успях да обясня и добавих, че този български въпрос показва, че руснаците са жертва на собствената си пропаганда.

Получих, каквото очаквах – пълно мълчание като отговор. Водещата закри дискусията.

По някаква случайност имах последната дума в програмата на конференцията в Хелзинки, завършила с Хелзинкската декларация в подкрепа на свободата на словото.

Р.S. Надежда Ажгихина е свикнала на друго отношение в нейната си България, където я обгрижва петата колона в лицето на СБЖ, придатък към руското посолство в София, който се явява по служба в подкрепа на московските инициативи винаги, щом му свирне руски посланик.

Източник: блогът на Иво Инджев