Статиите в рубриката “Мнения” отразяват личната позиция на своите автори. Редакцията на сайта Stopfake.org може да не споделя тази позиция. 

Карикатура на Гузел Гарипова

Карикатура на Гузел Гарипова

Преди повече от 20 години аз започнах да изучавам информационната война в Чеченя. Тогава, в края на 1994 година, руската преса беше относително свободна и се виждаше, че тя се старае да бъде независима от държавата. Сега малко хора биха повярвали, но в средата на 90-те години най-обективните репортажи за действията на руската армия в Северен Кавказ се показваха по държавните канали – ОРТ (сега „Первый“) и РТР «Россия», телевизионният канал НТВ им отстъпваше по оперативност и твърдост при отразяването на ситуацията. Всичко се промени в средата на 1999 година, когато Владимир Путин стана премиер на Русия. Обективността беше заменена с пропаганда, свободата на словото – с цензура, дезинформацията започна да се нарича „официална гледна точка“.

Оттогава в Русия няма нито журналистика, нито журналисти, нито достоверни и обективни медии, нито независима телевизия. За да бъде по-реалистично сегашното състояние на журналистиката, остана само да върнат в дипломите на журналистическия факултет названието на получената професия – „работник в СМИ и пропагандата“. Както в Съветския съюз, когато на сутрешните планьорки на журналистите раздаваха теми и очакваха идеологически издържани текстове „от гледна точка на постиженията на съветския народ и любимата партия“. От свободните теми за съвременните СМИ най-популярни станаха прославянето на „вдигащата се от коленете Русия“, мъдростта и прозорливостта на великия ръководител Владимир Путин, ръководната роля на партията „Единна Русия“, а също отразяването на дейността на ръководителите на братските страни– Никарагуа, Венецуела, Северна Корея, Сирия и подобните им – Армения, Киргизстан и Таджикистан.

Списъкът със забранени теми е огромен – корупцията на руската власт, не само в Кремъл, но и в регионите, реалната ситуация в Чеченя, истинското положение в армията, корупцията в МВР. През последната година заради въведените санкции не може да се пише и съобщава на населението какво качество продукти могат да попаднат на масата на руснаците, и, разбира се, какво стана и какво ще се случи с „Новоросия“ и нейните „доведени деца“– ДНР и ЛНР. И за Крим трябва да се съобщават само хубави новини, но ако такива няма, то тогава не трябва да се пише нищо или се изсмукват от пръста съобщения за моста, който се строи през пролива. По времето, когато руските власти подготвяха почвата за въвеждането на новата информационна политика, през 1997-1999 година в различни структури – от министерството на отбраната до ФСБ (Федералната служба за сигурност на РФ – бел.прев.) и МВД (МВР) бяха създадени шест информационни центъра за разпространяване на дезинформация, наричана „официални сведения“. Сергей Ястржембски ръководеше такъв център в Кремъл, в МО (Министерство на отбраната) – генерал Валерий Манилов, във ФСБ – генерал Александр Зданович. Освен тях с дезинформация се занимаваха Руският информационен център при МВнР на Русия, полковникът от ФСБ Иля Шабалкин непосредствено в Северен Кавказ, и самото министерство по въпросите на печата.

Цялата тази тълпа чиновници трябваше да привлече руското и световно обществено мнение на страната на Кремъл, да убеди населението, че всички проблеми на Русия идват от чеченците, а руските войски са по-скоро овчици, случайно попаднали в планините на Северен Кавказ. Отначало не им се получаваше: чуждестранните журналисти избягваха всички тези информационни центрове, понякога откровено се надсмиваха над предлаганата им дезинформация, но когато Путин дойде в правителството през 1999 година, всичко се промени. Руските журналисти бяха заплашени, започнаха да ловят чуждестранните репортери и да ги шантажират, че ще им отнемат акредитациите и ще им анулират на визите. Путин и неговата команда успяха да превърнат руската журналистика в слугиня на властта, както по съветско време. Сега руските граждани не могат да узнаят какво става не само в страната, но и извън нея, най-вече в тези страни, в които Русия за пореден път се стреми към „мир в целия свят“. Първа стана „информационна жертва“ втората чеченска война, след това Грузия, Украйна, а сега – Сирия.

Средностатистическият руснак, ако не знае английски, а в страната такива са почти 90%, няма да може да прочете съобщение на ВВС или да влезе на сайта на Associated Press, и да научи какво пишат британските или американски вестници. Първо, на руснаците от детството им се внушава да изпитват отвращение към алтернативна гледна точка и второ, пропагандата ги е научила да не вярват на нищо, което не излиза от устата на водещите на новините на руските телевизионни канали. Тъй като в Русия вече няма независими СМИ, с изключения на малкото нискобюджетни и нискотиражни вестници, то те не могат да изпратят журналисти, например, в Сирия. Получава се, че средностатистическият гражданин на Русия ще употребява само информацията, която за него ще съчинят в Министерството на отбраната, в Кремъл и в самите телевизии, в които след идването на Путин в щата се появиха генерали и полковници от специалните служби. Ако искат „независими“, руснаците могат да прочетат сайтовете на патриотичните организации или странното произведение на руските специални служби – агенцията ANNA, която е регистрирана в Абхазия (!), но има възможността да изпраща свои „кореспонденти“ в „горещи точки“, включително и в Сирия. Няма смисъл да разкриваме връзките на LifeNews със специалните служби – тя е очевидна.

Какво в крайна сметка се получава със ситуацията със Сирия? Информационна картина, която напълно се контролира от специалните служби и професионалните пропагандисти, от която населението на Русия не научава за древния конфликт между шиитското малцинство и сунитското мнозинство, за съществуването на сирийска умерена опозиция, какво е това „ИДИЛ“ и от къде се е появила. Не е възможно да си представим, че някой руснак не се хваща на това, което се лее от екрана на телевизора и изведнъж започва да си задава въпроса защо например с ИДИЛ воюва афганския Талибан. Или защо ИДИЛ не признава „Ал-Кайда“. Но природният мързел на руснаците, възпитан от дългогодишната съветска пропаганда, се е превърнал в благодатна почва за възстановяването на путинската пропаганда. Кремъл създаде нова желязна завеса за руснаците, но този път – информационна.

Няколко пъти се опитвах лично да проверя какво знаят руснаците за случващото се в Сирия и окончателно разбрах – практически нищо. Освен вакума в съзнанието на руснаците се опитват да се промъкнат всякакви „историци“, които по опорните точки на Путин започват да обясняват, че Сирия е едва ли не прародината на християнството, че оттам благодатта се е спуснала върху Русия, въпреки че само на несведущите не е ясно, че сирийското християнство няма никакво отношение към руското съвременно мракобесие. И изобщо руското позлатено православие е дошло от имперска Византия, затова то така се е харесало на московските князе и царе. Ако пропагандата започне настойчиво да разказва на телевизионните зрители, че арабите угнетяват Сирия (простете за волното предположение), то руснаците ще повярват и на това.

Историята с отразяването на ситуацията в Сирия ми напомни подобна ситуация във връзка с войната в Югославия и особено по време на операцията на НАТО през 1999 година. По руските телевизии имаше постоянна истерия заради бомбардировките на НАТО, но нищо не се говореше за трагедията в Сребреница или Сараево. Руснаците възприемаха тази война напълно едностранчиво, само от позицията на диктатора Милошевич и на неговия съмишленик Путин. Ситуацията сега е абсолютно сходна, но по отношение на Сирия – руснаците никога няма да научат как семейството на ал-Асад е узурпирало властта или как е използвало химическо оръжие срещу мирното население. На руснаците дори им харесва да са на страната на тези, на чиято страна са Путин и кремълската пропаганда.

Може да напиша банално, че рано или късно очите на руснаците ще се отворят и те ще видят истината. Това би бил добър вариант, ако не беше обстоятелството, че руснаците в продължение на няколко поколения са възпитани в условията на информационен вакум  и те нямат никакво желание да търсят други информационни източници или да анализират. Съветската пропаганда възпитаваше безволна маса, приучена да вярва на вождовете. Деветте години на относителна свобода на словото по времето на Борис Елцин така и не можаха да променят населението, да го научат да оценява и анализира информацията. Путинската пропаганда намери, както пишеха в съветската преса, горещ отклик в сърцата на руснаците и те отново се потопиха в привичната за тях атмосфера на лъжа. Те безропотно ще вярват на всичко, което им разкажат за Сирия. Наше право е да знаем това и да не вярваме на руската пропаганда.

Източник: Крым. Реалии